училището

ВРЕМЕ И ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ЕДНО УЧИЛИЩЕ В С.ХВОЙНА 

Фотографията запазва времето и трансформацията, поради което тя не е само техника, изкуство или изображение, но може да бъде въображение, мечта или идея, лична история, спомен или документ.

Намерението на изложбата е да покаже, че преоткриването на времето и промяната чрез фотографска картина е причина за нов прочит на социалните аспекти на фотографията. Важно е да се подчертае, че настоящата изложба е насочена изцяло към актуалната проблематика на променящите се връзки между човека като субект и средата като обект, която той обитава и променя. Това е връзката между образ и преживяване, памет и среда на обитаване.  С тези фотографии за първи път се разглежда един социален проблем през житието на едно българско училище, а именно демографската криза и опустяването на цели населени места в България. Вторият акцент са пустеещите сгради, които са изоставени и под напора на времето безпощадно загиват, вместо да бъдат пригодени за полезни дейности.

В последните 25 г. се закриха над 700 училища, над 700 населени места осиротяха. Днес тези административно зачертани територии на знанието напомнят апокалиптични картини, защото времето безмилостно поглъща сградите и всичко онова, което е помагало на учебния процес. Училището в село Хвойна „Св. Св. Кирил и Методий“ не прави изключение. През 2008 г. класните стаи бяха опразнени и в училищният двор детската глъч замлъкна. Останаха прощалните драсканици на учениците и последните предадени уроци от учителите по дъските.  Днес сградата на училището стои като „бездомник с разбито сърце“.

Помолих бивши ученици и учители да се върнат на местата, където са седели в класните стаи. Слушах истории за любими учители и предмети, за забравени съученици, за строги директори, за научени и пропуснати уроци. Докато снимах очите на хората изградили със собствен труд и дарения тези храмове на знанието бяха пълни със сподавени сълзи. Оставаше надеждата, че “ще се оправят работите”.

Наслагването на пластовете от време в моите фотографии, на едва забележимите лица и фигури са също като пластовете на наслоената боя от интериора в училището. Времето е „велик ваятел“, казва Маргарет Юрсенар. Аз бих допълнила и „велик разрушител”. Чрез цветните и черно-бели фотографии се опитах да върна  времето на игри и уроци в миналото, в запустелите кабинети и самотните стаи в настоящето. Тези моменти са част от миналото, но имат връзка с настоящето и още повече, те ни карат да мислим за бъдещето.

Удовлетворена съм и от факта, че с тази изложба подкрепям морално и идейно фондация “Даскал Брънзалов” с председател Кристияна Брънзалова, чиято цел е запазването на сградата на училището, като й предаде нова обществена функция.

И аз като Кристияна се надявам, че историята на това училище няма да свърши с биенето на последния учебен звънец!

още за изложбата може да видите тук

НИЕ БЯХМЕ ТУК