LOST SPACES

Is there a lost school? – with the lost of the illusions of „high human comunist sociaty“, we lost a lot of things – we lost our children, we lost our schools, we lost our selves…

Изгубено училище? – … със загубата на илюзиите за „високо хуманното комунистическо общество“, изгубихме много неща – изгубихме децата си, изгубихме училищата си, изгубихме себе си…

Paris – a different kind of view. With a pinholle camera in Paris experimental.

Експериментално с пинхол камера в Париж.

„Когато сме най-зле, така да сме!“ – това са думи от една известна българска реклама… за ракия. Билбордът на рекламата сполучливо се вписваше в шарения свят на тръгналия на „планинска“ разходка с разпивка българин.

Миналата седмица с няколко ентусиазирани приятели  решихме да посетим всеизвсетния събор по ливадите на село Гела. Качихме се на колите и хоп след около час път се озовахме в навалицата, но не в някой град, а на ливадите покрай селото. Нарамихме си фотографските ранички и тръгнахме да си  проправяхме път  през пушека идващ от новодошлите коли, които напираха да спрат едва ли не в центъра на сергиите за бира-скара. Прашилката от сухия макадан постепенно се смеси с пушилката и миризмата от чевермето, дори ми потекоха лигите надушвайки уханието на разтопената захар завихрена в захарен памук, но излизайки от дима пред очите ми изникна циганка-блондинка със зелена блуза, която ярко контрастираше на розовия облак. Желанието породено от спомените от деството ми, веднага се изпари, може би защото продавачката на розови облаци беше се къпала някъде по Йорданов ден.  И като на всеки български събор се натъкнахме на сергии с кебапчета, кюфтета, ревящи хлапета пред сергиите за детски играчки, цигани-прекупвачи на всякаква стока, като се започне от шарени-писани черги и се стигне до парад на най-долнопробната китайска индустрия предлагана от  захилени до ушите магазинери. Беззъби доволни пияндета бяха насядали по масите още от сутринта като, че ли да си ги пазят за вечерта, спящи туристи и участници в програмата, пък бяха избрали дебелите сенки из поляните и направо си спяха сладко, сладко, дали махмурлии от среднощния купон или от жаркото слънце, или от умора в очакване да се случи нещо интерсно на сцената.  И някъде там в дъното, малко в страни от целия този хаос беше издигнат един малък навес, който го бяха кръстили сцена. Стана ми малко тъжно, дори не можах да го снимам, защото участниците почти не се виждаха. Добре, че гласището на родопската гайда се лееше над ливадите и имахме възможността да й се насладим. По едно време и аз поседнах между сънародниците и се замислих … , чудих се какво е това – надсвирване или надяждане с надпиване?!Разсъждавайки в този ред на мисли се опитах да оправдая този колорит с народопсихологията, традициите и обичаите по нашите балкански ширини.